Велики четвъртък. Предусещане за пришествието на Божието Царство
Автор: Оливие Клеман Следвайте " Гласове " в Телеграм
„ Пред празник Пасха Иисус, знаейки, че е пристигнал часът Му да премине от тоя свят към Отца, и тъй като бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби до дъно ” (Иоан 13:1). Тази преизпълненост с обич, вписваща се в Закона и у пророците, доближава пълнотата си в Угощението, където се предусещат гибелта и възкресението на Господа, т.е. в Евхаристията.
Иисус в навечерието на еврейската Пасха безспорно възприема и преобразява обичайния обред. Всяко домочадие би трябвало да заколи в Храма агне без минус. Кръвта му се събира в памет на Божията интервенция, довела до освобождението на народа от египетско иго, с нея се белязват двата стълба и горния предел на вратите на къщите. Сетне агнето се подготвя, без нито една кост да се строши, какъвто няма да е казусът с Иисус при Неговата гибел на кръста: Иисус, както утвърждава свети Иоан, е същинският пасхален Агнец.
Лука (22:20-27) упоменава чашата, която освещава гощавката, и над която Онзи, Който седи на трапезата, въздава хвала на Твореца. Сетне Той взима хляба, преломява го и го раздава на сътрапезниците. Тогава Иисус споделя: „ Това е Моето тяло, което за вас се дава ”. Последната чаша възвестява новия и безконечен завет, който Месията освещава. Тази чаша Иисус благославя и предлага, казвайки: „ Тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива ” (Лук. 22:20; срв. 1 Кор. 11:25). С което той актуализира гибелта и възкресението Си, кълн на сетното преображение: „ И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете между тях, тъй като, споделям ви, няма да пия от лозовия плод, докле не пристигна царството Божие " (Лук. 22:17-18).
Последното пиршество, което евреите са споделили в Египет, било подчинено на непосредственото бъдеще, на неповторимото и неповторимо събитие – прекосяването през Морето. Така, в далечно бъдеще, този възпоминателен обред бива повтарян до безкрайност, което придава на това пресичане на Морето смисъла на победа и избавление. Същото, макар голямата разлика, би трябвало да откроим и на Тайната вечеря на Христос. На първо място, тя е неотделима от Неговите Страсти и Възкресение: тя предусеща, въздейства и придава израз на тези основополагащи събития. Хлябът се преломява, както ще стане с тялото. Виното се пролива, както кръвта. В преломения самун и пролятото вино се вписва цялото свещенодействие на оживотворяващата гибел на Господа. В същото време тези „ антитипове ” (които съставляват и актуализират typos-а, самото събитие) се предписват на църковното бъдеще, на Евхаристията: „ това правете за Мой спомен. ” Памет, която не е друго, с изключение на Светият Дух, посредством същото това предчувствие на Второто пришествие. Или както се споделя в Светата Василиева литургия: „ И като предложихме вместообразните (antitypoi) на светото тяло и кръв на Твоя Христос, на Тебе се молим и Тебе призоваваме […]: да пристигна Твоя Свети Дух над нас и над предлежащите тези блага, да ги благослови, да ги освети и да ги покаже. И така направи този самун също скъпоценно тяло на Господа Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа. А тази чаша – най-скъпоценна кръв на Господа Бога и Спасителя нашего Иисуса Христа… ” А в „ поменика ” се „ спомня ” още и за „ славното второ пришествие ”.
Иоан ни предава нещо в шеста глава на своето Евангелие, което евентуално е било учението, обещано от Иисус по време на Тайната вечеря: „ Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот безконечен […]. Защото плътта Ми е в действителност храна, и кръвта Ми е в действителност пиво. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него (6:54-55). И се припомня за маната, преображението на това, което е самичък Той, „ хлябът, слязъл от небето ”.
„ Който яде ”: употребяваният глагол е troguein, който безусловно желае да каже „ меля ”. Разбира се, че Иисус подема еврейската пасхална традиция на избавлението на народа и прекосяването на Морето. Той подема и разпростира в цялост традицията на угощението със завета. Въпреки това словата и жестовете Му – в това число това troguein, изискващо един тип усвояване – напущат библейската рамка, измествайки я по едно и също време обратно и напред. Назад, с цел да поеме интуициите на архаичните култове, тайнството на „ Теофагията ”, на поглъщането на божеството посредством плътта на света, станал сакрално-космически. По този метод една „ христофания ”, надхвърляща доста от съществуващите христологии, прави по този начин, че всички обичаи да съдържат някакво „ панхристиянство ”. И напред, с цел да впише тайнството в една по едно и също време сериозна, само че и всекидневна елементарност, в насъщния самун и празничното вино.
Ала това „ асимилиране ” бележи основополагащ поврат. В архаичните култове боговете (божеството) желаят човешки жертви, лека-полека заменени с скотски жертви (символичен преход в Библията с „ не-жертвата ” на Исаак). От своя страна, освобождението от поробването и прекосяването на Морето са обвързани със гибелта на първите новородени в Египет и издавянето на цяла една войска.
Тайната вечеря на Иисус е неотделима от Неговата смърт-възкресение, само че пролятата кръв не е към този момент тази на индивидите – или на животните – това е кръвта на въплътения Бог.
Бог не се нуждае повече от жертвоприношения, самичък Той е, Който се въплъщава, с цел да се даде на индивидите в жертва, само че не жертва на възобновяване, изисквано от Отца, както си го показва Анселм от Кентърбъри, а жертва на освещаването, на реинтеграцията, на единяването.
Нека подчертаем, че когато Иисус на Велики четвъртък изяснява мистичния смисъл на угощението, той прецизира, че то се дава за „ множеството ” по подобен метод, че причащението с тялото Му и кръвта Му да е единство на хората посред им: ставайки Христови членове, те се съчленяват и едни с други. Както Морис Блондел1Морис Блондел (1861-1949) – френски християнски мъдрец, един от основателите на „ философията на действието). Б.пр. написа до абат Верле: „ Иисус, божествена персона, одобри в Себе Си освен една човешка природа, а човешката природа […] Нашите персони, нашите човешки съвести са такива, единствено доколкото в дълбините си се основават и просветляват от божествената персона на Иисус ”. Тъкмо на Тайната вечеря, тоест в Евхаристията, се реализира свещеническата молитва на Иисус до Отца Му: „ Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно ”. „ Общението на светите ” е по едно и също време приобщаване до светите действителности, тоест до хляба и виното, които Светият Дух интегрира в тялото и кръвта на Възкръсналия, и общение на по този начин осветените персони.
Ето за какво свети Йоан замества описа за Тайната вечеря, подобен, какъвто го откриваме в синоптичните Евангелия, с този за измиването на нозете – належащо продължение във всекидневния живот на „ тайнството в олтара ” с това „ на брата ”, както споделя Йоан Златоуст. Сиреч за тога, дето в страна, където господства засухата и всичко е покрито с прахуляк, измива нозете на господаря си. Символичен жест на най-смирено служение; двойно примирение: тъй като той не претендира, че пречиства напълно другия (само Бог го прави и пресъздава посредством кръщението), а единствено, с цел да го подкрепи в странстването му…
На Велики четвъртък се смесват вярната обич на Иоан – никой различен, споделя Ориген, не е скланял глава, сходно на Иоан, на гърдите на Иисус (Super Ioan. 1, 6) – с измяната на Иуда, а скоро и с отричането на Петър. Петър ще ридае, ще се кае, ще стане знак на простения виновник. Иуда ще се убие от обезсърчение. Дали нощта – „ той незабавно излезе, беше нощ ” (Иоан.13:30) – дефинитивно се е сключила към него? Нали един Иуда, вътре във всекиго от нас, отхвърля Евангелията и литургиите. За самата персона на Иуда, за неговата безконечна орис, ние не знаем нищо. Божието състрадание има ли граници? Това самоубийство не е ли било, също, един тип смирение?
Тайната вечеря и всяко евхаристийно служение предусещат месианския гуляй, пришествието на Царството. В този финален Изход, най-болезненият, само че и най-творческият, Евхаристията ни извлича напред, тя прави от нас индивиди, напомняйки ни „ за всичко благодарете ” (1 Сол.5:18), тъй като в нея „ сърцето гълтам Господа и Господ гълтам сърцето, и те стават едно ” Текст, приписван на св. Йоан Златоуст в „ Добротолюбие ”. Б.а..
Превод от френски: Тони Николов, Оливие Клеман „ Христос възкръсна “, София, Комунитас, 2022
Инфо: hristianstvo.bg
